Имало едно време в Казанлък едно момче, което обичало театъра и книгите, обичало да рисува и го правело великолепно, но не обичало много да учи. На всичкото отгоре страната била във война – и Иван Милев заминал на фронта като военен художник. Какво ли е било за едно 19-годишно момче да вижда ужасите на войната? Знаем само, че до него избухнала граната, от която той започнал да заеква.

После войната свършила и започнали бедните следвоенни години. Иван Милев много искал да учи в Художествената академия, но нямал пари. За да учиш там, трябват бои, четки, платна, но трябва също квартира в София, а и нещо за ядене! Затова най-напред се хванал за селски учител. Тази работа никак, ама никак не му била по сърце! Един ден Иван Милев се решил на смела постъпка. Взел картините си, занесъл ги в столицата и ги подредил на островчето в езерото Ариана – в началото на Борисовата градина. Никой не го канил да ги излага там, но всички ги забелязали! И освен това ги харесали. Дори министър-председателят му дал пари за бои и четки. Скоро Иван Милев кандидатствал в Художествената академия и бил приет, въпреки че никак не рисувал традиционно и реалистично. Освен да разказват история (тук е нарисувано дърво, тук селяни…), неговите картини имали и друга логика. Те трябвало да бъдат изящни и драматични, хем да търсят връзка с истинския живот, хем да го разказват приказно и великолепно. В това Иван Милев бил част от духа на времето. Много художници и писатели дорисували с четка или думи народните приказки или истинската история. Писателят Николай Райнов например взел образа на хан Аспарух, обединил прабългари и славяни, и измислил жена му Ахинора, която Аспарух трябвало да жертва, за да може народът му да се обедини и да тръгне на бой. Иван Милев харесал тази приказка и рисувал Ахинора цели два пъти – но не властна и силна (каквато я описвал Райнов), а уплашена и смълчана. Силните страсти личали и в другите картини на Иван Милев – ярките багри и драматичните пози сякаш напомняли за театрална, дори оперна сцена. Да, неговите герои били овчари и гъдулари, но това не били просто кротички селски хора, които само гледат да оцелеят и да припечелят. Тези хора чувствали и мечтаели.

Иван Милев наистина много обичал театъра – както казвал, наравно с живота. През 1924 г. станал сценограф на Народния театър – но за жалост по това време в театъра имало пожар и проектите за декори на художника останали на хартия. Затова пък с операта се свързал по друг начин – оженил се за оперната певица Катя Наумова. Работил като карикатурист и илюстратор, получавал поръчки за картини, правил изложби, не спирал да рисува. През 1925 г. получил Държавна награда за изкуство за картината си „Крали Марко“. Погледни я само – колко драма има в нея! И няма значение дали истинският Крали Марко действително  е бил смел защитник на българите или турски васал – нарисуваният заживял свой живот.

Малко преди да навърши 30 години, Иван Милев се разболял от тежък грип и внезапно починал. Но неговите герои продължили да живеят. И продължили да подсказват, че нашите чувства и драми също крият приказна красота. И имат място на сцената.