„Полянка за снежни човеци“, Иванка Могилска, илюстрации Мила Янева-Табакова, издателство „Жанет 45“

Когато непрогледните мъгли преядат, натежат и тръгнат пеша по земята; когато е студено и дума не може да става за разходка без ботуши; когато тук-таме по прозорците замигат шарени лампички… на вас не ви ли се приисква вече да е Коледа? Ей така да се протегнете, да напипате коледното настроение във въздуха, да го уловите и да го придърпате към себе си. Да идва празникът най-после!
Но как да хванеш настроение с ръцете си? Не можеш. Затова пък книгите са направени точно за това, да ги държиш, да погалваш рисунките по страниците им и през очите ти в теб да попива тяхното настроение.
„Полянка за снежни човеци“ е тъкмо каквото ви трябва сега. В нея има сипкав сняг, едно малко момче и неговата майка, безброй свраки, дървета, светлинки и слънца, чай, малиново сладко и цветя. Най-хубавото от цялата година, събрано в шепа коледни приказки.
Тук има атмосфера на коледна мистерия. Има снежен човек, който копнее да бъде направен, и дете, което крачи храбро през неотъпканите преспи в търсене на най-подходящия сняг за правене на човеци. Ако си нарисуваш с тебешир врата, можеш да минеш през нея и да се озовеш на плажа. Печките пеят и танцуват. Шарените якета на хората са ходеща украса на гората.
Много особени приказки са това, да ви кажа. Хем са за най-ежедневни предмети и събития, хем някак се чувстваш вълшебно, докато си ги четеш. Представете си, че сте си купили специални очила за виждане на вълшебства дори там, където уж всичко е обикновено. Слагате си ги и всичко се преобразява. Може би писателката Иванка Могилска си има такива очила и когато съчинява истории, винаги си ги слага. Аз подозирам, че тези очила не са нейни, а нейното дете ѝ ги дава назаем понякога – защото то участва във всички най-важни приключения.
Иванка Могилска умее да слуша децата, птиците, цветята и снежните човеци. Те ѝ разказват какво ли не и не подбират особено, не се стараят да се изкарат по-хубави, отколкото са, нито пък да я поучават. Затова и тя така си пише приказките, шарени, естествени, свежи като навалял снежец и понякога доста смешни.
Друг път – малко тъжни. Тъгата идва, когато някой много силно копнее за нещо хубаво, а не успява да се докосне до него. На някого може да му се стори маловажно, че свраката мечтае за коледни украшения. Само че за нея те са недостижими, а толкова много ѝ харесват. Лампата пък може да мечтае за нова рокля. Тези малки мечти също имат значение. И когато успееш да помогнеш на свраката, на лампата, на цветето или на някой човек, колко по-добър и нежен става светът…
Изобщо в „Полянка за снежни човеци“ има толкова много нежни и разнообразни чувства, че приказките мъничко приличат и на стихотворения.
„В гърдите ти живее птичка – каза майката на момчето и то започна да стъпва по-внимателно, за да не я уплаши. – Когато се смееш, птичката пее, разперва криле и те гъделичка по цялото тяло. Когато си тъжен, тя мълчи, почуква с клюн по сърцето ти и то се свива. Когато си ядосан, натежава като камък, блъска се в гърдите ти, пада изтощена и те дърпа надолу-надолу в най-тъмното тъмно с малко червено по краищата.“
Илюстрациите също приличат на тихо и много красиво стихотворение. Макар че повечето рисунки са зимни, снегът в тях грее в топли цветове, отблясъци от коледната украса, слънчевите лъчи и шарените мисли на децата. Тази топлинка лекичко гъделичка пръстите, докато човек държи книгата, и Коледа идва все по-близо и по-близо с всяка приказка.
Но как да хванеш настроение с ръцете си? Не можеш. Затова пък книгите са направени точно за това, да ги държиш, да погалваш рисунките по страниците им и през очите ти в теб да попива тяхното настроение.
„Полянка за снежни човеци“ е тъкмо каквото ви трябва сега. В нея има сипкав сняг, едно малко момче и неговата майка, безброй свраки, дървета, светлинки и слънца, чай, малиново сладко и цветя. Най-хубавото от цялата година, събрано в шепа коледни приказки.
Тук има атмосфера на коледна мистерия. Има снежен човек, който копнее да бъде направен, и дете, което крачи храбро през неотъпканите преспи в търсене на най-подходящия сняг за правене на човеци. Ако си нарисуваш с тебешир врата, можеш да минеш през нея и да се озовеш на плажа. Печките пеят и танцуват. Шарените якета на хората са ходеща украса на гората.
Много особени приказки са това, да ви кажа. Хем са за най-ежедневни предмети и събития, хем някак се чувстваш вълшебно, докато си ги четеш. Представете си, че сте си купили специални очила за виждане на вълшебства дори там, където уж всичко е обикновено. Слагате си ги и всичко се преобразява. Може би писателката Иванка Могилска си има такива очила и когато съчинява истории, винаги си ги слага. Аз подозирам, че тези очила не са нейни, а нейното дете ѝ ги дава назаем понякога – защото то участва във всички най-важни приключения.
Иванка Могилска умее да слуша децата, птиците, цветята и снежните човеци. Те ѝ разказват какво ли не и не подбират особено, не се стараят да се изкарат по-хубави, отколкото са, нито пък да я поучават. Затова и тя така си пише приказките, шарени, естествени, свежи като навалял снежец и понякога доста смешни.
Друг път – малко тъжни. Тъгата идва, когато някой много силно копнее за нещо хубаво, а не успява да се докосне до него. На някого може да му се стори маловажно, че свраката мечтае за коледни украшения. Само че за нея те са недостижими, а толкова много ѝ харесват. Лампата пък може да мечтае за нова рокля. Тези малки мечти също имат значение. И когато успееш да помогнеш на свраката, на лампата, на цветето или на някой човек, колко по-добър и нежен става светът…
Изобщо в „Полянка за снежни човеци“ има толкова много нежни и разнообразни чувства, че приказките мъничко приличат и на стихотворения.
„В гърдите ти живее птичка – каза майката на момчето и то започна да стъпва по-внимателно, за да не я уплаши. – Когато се смееш, птичката пее, разперва криле и те гъделичка по цялото тяло. Когато си тъжен, тя мълчи, почуква с клюн по сърцето ти и то се свива. Когато си ядосан, натежава като камък, блъска се в гърдите ти, пада изтощена и те дърпа надолу-надолу в най-тъмното тъмно с малко червено по краищата.“
Илюстрациите също приличат на тихо и много красиво стихотворение. Макар че повечето рисунки са зимни, снегът в тях грее в топли цветове, отблясъци от коледната украса, слънчевите лъчи и шарените мисли на децата. Тази топлинка лекичко гъделичка пръстите, докато човек държи книгата, и Коледа идва все по-близо и по-близо с всяка приказка.




