Националният празник е най-важният ден за една страна. И днес е нашият, българският!
Често национален празник е денят, в който страната е извоювала своята независимост. 
При нас това не е така – България става независима на 22 ноември. На 3 март приключва Руско-турската война. Приключва с победа на Русия и с договора от Сан Стефано, който после е променен с Берлинския договор. С него уж новоосвободената страна е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, Тракия и Македония. И нито една не е напълно, абсолютно независима.
Тогава защо празнуваме на 3 март?

Защото тогава за първи път българите са се почувствали наистина свободни. Почувствали са опиянението от победата в една война, която им е струвала страшно много – и жертви, и разорение, и надежди, – но която е завършила с успех. Може после да се е оказал половинчат, временен и не за всички, но се е усетил като празник.

И това е страшно важно. Този празник е станал основата, върху която българите започнали да градят своята държава. Да имат своя столица, свой парламент, свои закони, дори свой книжовен език!
Можеш ли да си представиш – дори нещо толкова формално на пръв поглед като правописните правила дават на един народ самочувствие – че има правилна версия на неговия език, че този език има достойнство, което трябва да бъде пазено.

Същото се отнасяло до законите – българите можели сами да изберат по какви правила да живеят. И това било част от националното ни достойнство. Също както постепенно променящия се вид на градовете, развитието на науката, преминаването на първите влакове... Имали своя страна. 

Разбира се, нищо не било толкова просто. Свободата не била пълна. Законите не били съвършени. Дори науката не била винаги точна. В политиката имало много грешки – толкова, колкото никой първокласник не можел да направи по правопис! И страната не била напълно независима – хем различните ѝ части били в различна степен подвластни на Османската империя, хем била под руско временно управление, хем и други съседни държави не били непременно „братски“ настроени към нея.
Но усещането за празник, за триумф, за победа било тук. И то дало тласък на българите да строят и да мечтаят. Да вярват, че си струва да съграждат, да се борят за своя живот.

И ти празнуваш нашия национален празник – не само днес, а и всеки път, когато запомниш как се пише някоя дума, когато научиш как е устроена страната ни, когато направиш нещо хубаво, което е полезно и за другите – когато садиш дръвче, когато изхвърлиш нещо разделно, когато пееш в хор или усвоиш сложен футболен трик. Ти си част от онази нова България, която покълнала тогава. И продължава да расте.