Имало едно време момче и момиче, казвали се Ромео и Жулиета. Те били много влюбени, но семействата им се мразели. Мразели се толкова силно, че погубили влюбените си деца. Чак тогава се сетили, че трябва да се сдобрят.

Имало едно време една жена и един мъж, казвали се Бенедикт и Беатриче. Те пък не можели да се понасят и непрекъснато се замеряли с остроумни нападки. Тогава техни приятели решили да им погодят номер – да ги накарат да се влюбят един в друг. 

Имало един татко, който попаднал с момиченцето си на див остров. Таткото бил крал, но загубил кралството си заради любовта към вълшебните книги. Точно те обаче му помогнали да овладее острова и приказните същества там, да си върне короната и да направи дъщеря си кралица.

Имало едно време един принц, който не бил щастлив. Изгубил баща си, а майка му се омъжила повторно – за чичо му. Призракът на баща му твърдял, че чичото го е убил. Какво да направи Хамлет? Да отмъсти на момента? Или да не бърза с убийствата? Хамлет е необикновен, защото се съмнява. Дали това му помага, или му пречи?

Веднъж царят и царицата на феите се скарали. И царят им Оберон пратил едно духче да капне върху спящата царица любовен еликсир, за да я накара да се влюби в когото той поиска (селяк с магарешка глава). Междувременно обаче духчето използвало еликсира уж за да помогне на други влюбени... а всъщност направило големи бели!

Всички тези герои не са просто от приказки, а от Шекспирови пиеси. Играели се на сцена още по времето, когато по моретата странствали пирати, в Англия управлявала Елизабет Първа, а благородните господа носели яки, нагънати като хармоника. По това време театрите не се смятали за културно забавление – в тях ходели и богати, и бедни, зрителите се блъскали почти до сцената, притеснявали се да не ги окрадат... Много театри се намирали извън града, близо до кланиците, откъдето вземали кръв за сцените с битки или дуели...

Всички роли се играели от мъже, дори женските (защото се смятало за неморално жена да играе на сцена). А освен от актьори пиесите се нуждаели от... автор. Иначе казано "драматург".
Точно такъв бил Уилям Шекспир. Той бил роден в малко английско градче, Стратфорд на Ейвън. За живота му не се знае много, освен че се оженил за малко по-голяма от него жена, Ан Хатауей, и имал три деца, две момичета и момче Хамнет, което починало рано. Шекспир заминал за Лондон, където бил начело на театрална трупа – група актьори, с които по-късно построил собствен театър ("Глобусът") на брега на река Темза. Освен пиеси Шекспир пишел и сонети – красиви стихотворения, които следвали точно определен начин на писане. И те, и пиесите му въздействат силно на публиката и са превеждани хиляди пъти по целия свят.

Но какво прави Шекспир толкова любим на толкова много хора? Красивият език? Наистина езикът на Шекспир е необикновен – може да бъде красив, може да бъде остроумно-хаплив (има цели речници с "шекспирови обиди"), но със сигурност не прилича на никой друг! Барда (както го наричат в Англия) си измислил сам много думи, които и до днес се използват в английския език. Представяш ли си – трябва ти дума за нещо и хоп – измислиш я.

Освен това неговите герои попадат в ситуации, в които хората се разпознават – но някак по-приказно, със страст и смисъл. Когато видят млади влюбени, хората се сещат за Ромео и Жулиета (особено ако нещо пречи на любовта им); ревнивците им напомнят Отело, съмняващите се умни хора – Хамлет... Любителите на разпуснатия живот - Фалстаф, остроумните жени - Беатриче, книжните мъдреци - Просперо, онеправданите туземци - Калибан... И като че ли всяко поколение вижда себе си по различен начин в тези герои. 

Защото тези неща – любовта, ревността, старостта, съмненията, амбицията и пр. – не са само на определено време, те са част от човешката природа.

А както е казал Шекспир: "Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея". Защо? Защото и нас ни вълнуват същите чувства като в драмите.

Дали и ти няма някога да се разпознаеш в шекспиров герой или героиня?