Изследването на Космоса чрез пилотирани или роботизирани мисии не е лесна задача. Космическата среда е пълна с различни предизвикателства – няма въздух за дишане, налягането е ниско, може да бъде страшно студено или адски горещо, идват лъчения от Слънцето и Космоса и много други.
Тук, на Земята, сме защитени от много от тези проблеми. Например голяма част от мощните заредени частици от Слънцето не успяват да стигнат до нас поради магнитното поле на планетата ни. А Земята има магнитно поле, тъй като ядрото ѝ се състои от два компонента – твърдо желязно ядро, заобиколено от ядро от разтопен метал. Движението на разтопения слой създава магнитно поле. То отклонява голяма част от високоенергийните частици, които иначе биха били опасни както за нас, хората, така и за електрониката, която използваме. Такава електроника има и на обикалящите около Земята спътници.
Поради структурата на магнитното поле на Земята обаче част от заредените частици, които биват отклонени, се струпват в две области на различни разстояния в Космоса. Можете да си ги представите като огромни пояси, които обгръщат нашата планета. Наричат се пояси на Ван Алън на името на учения, който ги описал пръв.
Бързичко през опасното!
Поради наличието на частици с високи енергии в двата пояса някои хора дори смятали, че астронавт никога не може да прелети през тази област, тъй като ще получи смъртоносна доза облъчване. Е, оказва се, че това не е така – ако се прелети бързо през поясите на Ван Алън, получените дози са допустими. Това показват както астронавтите от програмата „Аполо“ в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, така и полетът на мисията „Поларис Даун“ през 2024 г. По време на последната екипажът с командир Джаред Айзъкман (който е и настоящият директор на американската космическа агенция NASA) достига височина от 1400 км и преминава през част от вътрешния пояс на Ван Алън. Това беше първото преминаване на хора през тази област след 1972 г. А съвсем наскоро, през пролетта на 2026 г., като част от мисията „Артемида II“, екипаж от четирима астронавти, летящи до Луната и обратно, също преминава през поясите на Ван Алън. Така че, макар и пълни с частици с високи енергии, поясите на Ван Алън не са непреодолима пречка за астронавтите.
Отслабване на магнитния щит
От друга страна, има област над Атлантическия океан, простираща се над територията от Чили до Зимбабве, в която магнитното поле на Земята е отслабено. Там вътрешният пояс на Ван Алън достига височина от само 200 км над морското ниво. В резултат на това, когато спътници преминават през тази т.нар. Южноатлантическа аномалия, се наблюдават проблеми с електрониката, включително загуба на връзка на спътника с наземната контролна база, поради което дори има загубена реална космическа мисия. През 2016 г. японската мисия ASTRO-H се разбива, тъй като електрониката ѝ подава грешни данни за височина, но учените не успяват да забележат и отстранят грешката, тъй като точно в този момент космическият кораб прелитал през Южноатлантическата аномалия. Астронавтите на Международната космическа станция също периодично прелитат през тази област, поради което се вземат специални защитни мерки – в местата, където най-често обитават астронавтите, има допълнителна лъчезащита под формата на специални слоеве.
Още по-интересното е, че Южноатлантическата аномалия става все по-голяма и нараства с около 19 км. всяка година. Пак ли хората са виновни? Не и този път! Аномалията се получава заради формата на Земята, различната вътрешна структура и на магнитосферата на нашата планета. Тази област се следи и проучва внимателно и в момента. По този начин ще можем да бъдем по-подготвени при следващите космически мисии. Едно обаче е сигурно – макар Южноатлантическата аномалия да напомня за истински космически Бермудски триъгълник, с добро планиране и нужните мерки за защита инженерите могат да намалят ефектите от преминаването през нея. Пълен напред към Космоса!
Тук, на Земята, сме защитени от много от тези проблеми. Например голяма част от мощните заредени частици от Слънцето не успяват да стигнат до нас поради магнитното поле на планетата ни. А Земята има магнитно поле, тъй като ядрото ѝ се състои от два компонента – твърдо желязно ядро, заобиколено от ядро от разтопен метал. Движението на разтопения слой създава магнитно поле. То отклонява голяма част от високоенергийните частици, които иначе биха били опасни както за нас, хората, така и за електрониката, която използваме. Такава електроника има и на обикалящите около Земята спътници.
Поради структурата на магнитното поле на Земята обаче част от заредените частици, които биват отклонени, се струпват в две области на различни разстояния в Космоса. Можете да си ги представите като огромни пояси, които обгръщат нашата планета. Наричат се пояси на Ван Алън на името на учения, който ги описал пръв.
Бързичко през опасното!
Поради наличието на частици с високи енергии в двата пояса някои хора дори смятали, че астронавт никога не може да прелети през тази област, тъй като ще получи смъртоносна доза облъчване. Е, оказва се, че това не е така – ако се прелети бързо през поясите на Ван Алън, получените дози са допустими. Това показват както астронавтите от програмата „Аполо“ в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, така и полетът на мисията „Поларис Даун“ през 2024 г. По време на последната екипажът с командир Джаред Айзъкман (който е и настоящият директор на американската космическа агенция NASA) достига височина от 1400 км и преминава през част от вътрешния пояс на Ван Алън. Това беше първото преминаване на хора през тази област след 1972 г. А съвсем наскоро, през пролетта на 2026 г., като част от мисията „Артемида II“, екипаж от четирима астронавти, летящи до Луната и обратно, също преминава през поясите на Ван Алън. Така че, макар и пълни с частици с високи енергии, поясите на Ван Алън не са непреодолима пречка за астронавтите.
Отслабване на магнитния щит
От друга страна, има област над Атлантическия океан, простираща се над територията от Чили до Зимбабве, в която магнитното поле на Земята е отслабено. Там вътрешният пояс на Ван Алън достига височина от само 200 км над морското ниво. В резултат на това, когато спътници преминават през тази т.нар. Южноатлантическа аномалия, се наблюдават проблеми с електрониката, включително загуба на връзка на спътника с наземната контролна база, поради което дори има загубена реална космическа мисия. През 2016 г. японската мисия ASTRO-H се разбива, тъй като електрониката ѝ подава грешни данни за височина, но учените не успяват да забележат и отстранят грешката, тъй като точно в този момент космическият кораб прелитал през Южноатлантическата аномалия. Астронавтите на Международната космическа станция също периодично прелитат през тази област, поради което се вземат специални защитни мерки – в местата, където най-често обитават астронавтите, има допълнителна лъчезащита под формата на специални слоеве.
Още по-интересното е, че Южноатлантическата аномалия става все по-голяма и нараства с около 19 км. всяка година. Пак ли хората са виновни? Не и този път! Аномалията се получава заради формата на Земята, различната вътрешна структура и на магнитосферата на нашата планета. Тази област се следи и проучва внимателно и в момента. По този начин ще можем да бъдем по-подготвени при следващите космически мисии. Едно обаче е сигурно – макар Южноатлантическата аномалия да напомня за истински космически Бермудски триъгълник, с добро планиране и нужните мерки за защита инженерите могат да намалят ефектите от преминаването през нея. Пълен напред към Космоса!
