„Кукленият театър“, текст и илюстрации Соня Дановски, превод Анна Иванова, издателство „Лабиринт“
 

Има ли нещо по-хубаво от това братята и сестрите да се разбират и да се обичат? Винаги сте заедно, така че има с кого да си поговориш, да се справиш с трудност или пък да се забавлявате. Приличате си по много неща, но сте и различни, има какво да научите едни от други. И да се скарате, това не е страшно, защото нали пак ще се сдобрите. И все пак отношенията между братя и сестри не са прости; те се променят във времето. Случват се най-различни ситуации, в които всеки научава по нещо за общуването с хората, които му предстои да срещне през живота си в бъдеще.

А какво да правят тези, които си нямат братя и сестри? Горе главата! Приятелите са за това!

Книгата, написана и красиво илюстрирана от Соня Дановски, разказва история за семейството и за приятелството, без да ги противопоставя. Напротив, тя ни показва, че всеки нов приятел обогатява и разширява света ни.

Пабло и Пия са брат и сестра. Те обичат да си играят в градината със своите кукли. Имат си цял шкаф с кукли и правят различни представления. Двете деца си преправят гласовете, говорят от името на играчките. А понякога играчките казват разни неща вместо децата. Толкова е забавно – все едно си ти, но и не само ти, можеш да се превърнеш в някой друг като по чудо. Куклите на Пабло и Пия са много красиви, с внимателно ушити дрехи, с обувки и шапки. Всяка си има различна професия – градинарка, лекар, палячо... Каквато е куклата в ръцете ти, такава роля изпълняваш, вживяваш се в образа ѝ, представяш си какво би казала, какво чувства, какво желае… Театърът е магия; в него всичко е възможно!

Само че в съседната къща идва ново дете и хармонията между Пабло и Пия е нарушена. Рики има играчки за момчета – камиони, коли, самолети. Пабло се засрамва от игрите, които толкова е обичал досега. Пия усеща, че той вече не иска да играе с нея.
Някой невнимателен възрастен може да каже – голяма работа, ще се сдобрят и ще им мине. Все едно чувствата на децата не са истински! Все едно не са важни…

А ако искате да знаете, и възрастните имат играчки и даже кукли! Някои хора си правят колекции. Родителите играят с тях заедно с децата си. Шивачите измислят нови кройки с помощта на манекени. Продавачите ги подреждат по витрините. Лекарите използват кукли като модели на анатомията. Детективите пък ги използват, за да подредят различни сцени, на които са се разигравали някакви събития. Психолозите – също. Учителите и логопедите чрез кукли търсят общ език с децата. И актьорите в куклените театри, разбира се. Те наистина вдъхват живот в предметите. Можем да кажем, че дори статуите по площадите са един вид кукли!

Истината е, че не е толкова важно с какво играем, а с кого. Куклите приличат на хора и понякога застават на тяхното място. Те са само повод да си фантазираме, да мечтаем, да решаваме проблеми, които иначе ни е трудно да формулираме с думи и да изговорим. И книгата на Соня Дановски е всъщност за обичта и за приятелството. Тя показва, че в игрите ни винаги има място за още един нов приятел.

А в библиотеката – за още една нова книга, особено ако е толкова красива, живописна и симпатична!