Всички се раждаме равни... но растем много различно
Представи си много бебета в един родилен дом. Всички те са се родили преди няколко часа и спят кротичко в родилното отделение. Колко са сладки! Иска ни се всички да имат щастлив живот. И съвсем ясно виждаме, че всички го заслужават еднакво.
Да прескочим 14 години напред. Бебетата от онова родилно отделение сега са пораснали деца и кандидатстват за гимназия. Всичко зависи от самите тях, нали? Кой каквото направи на матурата, това е. Не е ли справедливо? Нямат ли всички равни възможности? Не съвсем.
- Някои от децата говорят идеален български, защото родителите им имат пълна къща с книги, непрекъснато им четат и говорят правилно.
- За други българският изобщо не е роден език – чуват го по малко, само в магазина.
- Трети може да са деца на самотни родители – примерно с майка, която работи толкова много, че изобщо няма време да им чете и да говори с тях.
- Четвърти имат богати родители, които ги пращат на всякакви уроци.
- Пети са толкова бедни, че нямат дори обувки, с които да ходят на училище, и другите деца им се подиграват.
В други страни в същото положение са чернокожите. Те много често са от по-бедни семейства с по-труден достъп до образование. Съответно и броят на чернокожите учени в университетите е много малък. Има и други подозрения – че там, където хората се избират не чрез анонимни тестове, а с интервюта на живо, те са склонни да избират кандидати, които приличат на тях. Дълго време това е пречело и на жените да заемат професорски позиции.
Да назначим ли поравно от всички?
Някои казват, че трябва просто университетите да се стараят да приемат повече студенти и преподаватели от по-онеправданите категории Гледат крайния резултат и размишляват: "При вас почти няма жени, няма представители на други раси и пр. Вие не избирате по достойнство, а избирате главно бели мъже." Едно решение е университетите да се стараят да назначават разнообразни преподаватели - и бели, и черни, и жени, и мъже, хора с увреждания и т.н. Това се нарича и "квотен принцип" - да има различни категории за различните типове хора, а не всички да се състезават за едни и същи места.Други обаче смятат, че това е нечестно – и че трябва критериите да са едни и същи независимо от неравния старт. Смятат, че ако включат по-разнообразни преподаватели, това няма да е по достойнство, а ще включи недостатъчно способни хора само в името на разнообразието. Поддръжниците на двете идеи са силно разделени помежду си; всяка обвинява другата, че заема определени позиции "по втория начин" – не със способностите си, а просто заради цвета на кожата, пола и т.н.Така и двете смятат, че са онеправдани.
У нас, между другото, също имаше спор това лято – дали в гимназиите трябва да има квота за деца с увреждания и дали тя не отнема от местата за другите деца. Въпросът беше много сходен: за децата с увреждания е много по-трудно да учат и да достигат същите резултати като другите. Но тези, които се бореха да влязат в популярни гимназии, смятаха за несправедливо някои места да са отделени поначало.
Да има справедливост и разнообразие сред преподаватели и студенти, звучи като добра идея. Но през изминалите дни по този повод имаше скандал. Един чернокож професор от Кеймбридж, Джейсън Ардей, беше уличен в плагиатство. Казаха, че е преписал части от научен труд, без да посочи откъде ги е взел. Получи се голям скандал, в който се коментираха различни твърдения от неговата автобиография – как не е можел да говори до 11-годишна възраст, как до 18 години не се е научил да пише и да чете, как е пробягал 30 маратона за 35 дни, как е бил жертва на заплахи и нападения и т.н. Толкова много хора започнаха да му се подиграват и да го наричат лъжец, че той не само напусна Кеймбриджкия университет, където преподаваше, а и посегна на живота си.
Този случай е трагичен. Плагиатството, разбира се, е нещо нередно – но не трябва да води до такава степен на позор, че човек да загуби живота си. В конкретния контекст разследването показа, че плагиатство няма, защото източниците са посочени, може би недостатъчно ясно. Дали и как Джейсън Ардей е казал истината за собствения си живот, или я е доукрасил като един съвременен барон Мюнхаузен, е още спорно, но със сигурност не е престъпление.
Причината споровете да продължават е принципна. И тя е продължение на големия спор за справедливостта и неравното начало. Самият Джейсън Ардей се е борил срещу твърде слабото присъствие на чернокожи в британските университети. Неговият основен противник смята, че и тези, които са там, са приети незаслужено. И дори твърди, че различните раси имат различни умствени способности.
Това вече е безспорно расистко и невярно твърдение. То подхранва продължаващото неравенство – това, което е довело до изключително много несправедливост в историята. Представи си някой да погледне новородените бебета, с които започнахме, и да каже: "Ами да, те някои са си родени по-глупави". И с това да оправдае различното отношение към тях.
Тази тема е трудна. За да се реши, би било хубаво да погледнем към неравенствата по пътя на порастващите деца – така, че да поправим различния старт вместо категориите на финала.
Второто е много по-лесно, но е механично. Не помага реално на милионите деца, които растат в трудна ситуация. Само допуска миниатюрна част от порасналите на престижни позиции.
За да решим наистина проблема, трябва много работа – добри ясли, детски градини, подкрепа за семействата, безплатни (но добри) курсове и пр. Това струва пари, иска добра организация и воля от държавата и обществото. Но само така може да има истинска промяна, нали?
