Тези дни в София имаше голям протест срещу насилието над жени. Това не е първият и няма да е последният такъв протест – защо? Причината е, че насилието е едно от най-лошите неща днес. И за съжаление, медиите постоянно съобщават за нови и нови случаи.
То може да бъде навсякъде – в училище, на улицата, у дома. Резултатът от него е не само физически – синина, счупен нос, избит зъб... Той е и психически – жертвите дълго след неприятната случка страдат. Така например може да започнат да се страхуват не само от този, който ги е нападнал, но и от другите хора. Възможно е също да се срамуват от случката, да смятат, че те са виновни, и самочувствието им да намалее. Могат да станат тъжни и много тревожни. Други хора събират гняв в себе си и желание за отмъщение и сами стават агресивни.
Когато си говорим за насилие, е важно да знаем, че то невинаги е удари и ритници – психическото насилие е не по-малко лошо нещо. И тъй като не е така видимо, често можем да не забележим, че някой е обиждан, осмиван, изнудван, заплашван. Така за жертвите на психическия тормоз понякога е по-трудно да получат помощ и подкрепа.
Незабележимо остава и домашното насилие. Навън по-лесно можеш да видиш, че тормозят някого. Обикновено се намират хора, които да помогнат или да подадат сигнал за помощ. Но вкъщи, зад затворената врата, е друго. Често този тормоз остава невидим за другите, тъй като жертвите дълго мълчат. Защо? Защото се срамуват да признаят или защото се страхуват от този, който ги тормози. Или просто защото не вярват, че има изход.
Насилието се отразява много лошо на децата и ако те дълго време са били тормозени, това ще им попречи да пораснат като здрави и щастливи хора – според проучванията като възрастни те са по-склонни да използват алкохол, цигари и наркотици, да правят престъпления, да страдат от депресия.
Затова насилието е нещо, за което не трябва да се мълчи. Да ядеш плесници, да те обиждат, да те тормозят, да те заплашват, не е нормално – никъде, никога, от никого!
Трябва да се реагира, когато станем свидетели на насилие или ако самите ние сме жертви. Първото и най-важното нещо е да споделим с родителите или с възрастен, на когото вярваме. При спешен случай можем да позвъним на телефон 112. Има и специална национална линия за деца - 116111, на която можеш да позвъниш, ако усещаш, че си в опасност и ако нямаш близък възрастен, с когото да говориш.
То може да бъде навсякъде – в училище, на улицата, у дома. Резултатът от него е не само физически – синина, счупен нос, избит зъб... Той е и психически – жертвите дълго след неприятната случка страдат. Така например може да започнат да се страхуват не само от този, който ги е нападнал, но и от другите хора. Възможно е също да се срамуват от случката, да смятат, че те са виновни, и самочувствието им да намалее. Могат да станат тъжни и много тревожни. Други хора събират гняв в себе си и желание за отмъщение и сами стават агресивни.
Когато си говорим за насилие, е важно да знаем, че то невинаги е удари и ритници – психическото насилие е не по-малко лошо нещо. И тъй като не е така видимо, често можем да не забележим, че някой е обиждан, осмиван, изнудван, заплашван. Така за жертвите на психическия тормоз понякога е по-трудно да получат помощ и подкрепа.
Незабележимо остава и домашното насилие. Навън по-лесно можеш да видиш, че тормозят някого. Обикновено се намират хора, които да помогнат или да подадат сигнал за помощ. Но вкъщи, зад затворената врата, е друго. Често този тормоз остава невидим за другите, тъй като жертвите дълго мълчат. Защо? Защото се срамуват да признаят или защото се страхуват от този, който ги тормози. Или просто защото не вярват, че има изход.
Насилието се отразява много лошо на децата и ако те дълго време са били тормозени, това ще им попречи да пораснат като здрави и щастливи хора – според проучванията като възрастни те са по-склонни да използват алкохол, цигари и наркотици, да правят престъпления, да страдат от депресия.
Затова насилието е нещо, за което не трябва да се мълчи. Да ядеш плесници, да те обиждат, да те тормозят, да те заплашват, не е нормално – никъде, никога, от никого!
Трябва да се реагира, когато станем свидетели на насилие или ако самите ние сме жертви. Първото и най-важното нещо е да споделим с родителите или с възрастен, на когото вярваме. При спешен случай можем да позвъним на телефон 112. Има и специална национална линия за деца - 116111, на която можеш да позвъниш, ако усещаш, че си в опасност и ако нямаш близък възрастен, с когото да говориш.
