Оголени дървета пробиваха ноемврийската мъгла, падаха последните червеникави и жълти листа. Снусмумрик навлезе сред хиляди километри горска тишина. Хемулът бавно се разбуди, осъзна, че това пак е самият той, и му се прииска да бъде някой, когото не познава. Филифьонката загърби страховете и самотата си и извади куфара. Мъничкото хомсче прекъсна приказката за майката и семейството, която само си разказваше, и взе решение още сутринта да тръгне натам. Само
Мюмлата се чувстваше добре – от главата до петите, – но и тя се заприготвя.
И така те поеха право на север към тихата долина и към усещането
да се събуждаш сутрин в муминската къща и да се чувстваш щастлив.
Но къщата бе непознато тиха, а семейството муминтроли непонятно
липсваха. Как ли ще се спогодят неколцината особняци?