Много често в училище учим стихотворения, в които хората се разделят на добри и лоши.
Нашите, естествено, са добрите.
Другите са лоши, те са врагове. 
Войните са добри, когато побеждават нашите. И лоши, ако побеждават другите. Да мислиш и да говориш другояче, звучи непатриотично, почти като предателство.

И все пак има един голям български поет, който също е в учебниците. И той е написал стихотворение, което започва така:

Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Поетът се казва Димчо Дебелянов. А това необикновено стихотворение е написано по време на Първата световна война – война, в която поетът участва. Нещо повече – войната, в която загива. Награден е посмъртно с орден за храброст. Значи той е много повече патриот от повечето хора, които може да казват силни приказки, но не биха си жертвали живота. Защо тогава отказва да мрази "врага"?

В стихотворението си Дебелянов мисли за майката на вражеския войник, която тъгува за него. Така, както той тъгува за своя дом и своята майка в друго прочуто стихотворение: "Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне...".

Казват, че Дебелянов написал стихотворението "Един убит", когато намерил писмо на френски войник до дома. Чуди се какво е докарало войника тук – невинаги войниците тръгват да воюват по своя воля. И от едната, и от другата страна. И едните, и другите имат семейства, по които тъгуват. Родни домове, по които копнеят – като него в "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия двор с белоцветните вишни...". Може би и любими, с които са се разделили в мъчителна и паметна последна среща? ("Аз искам да те помня все така/бездомна, безнадеждна и унила...")

Най-обичаните стихотворения на Дебелянов разказват именно за спомените. Уж само негови – домът в Копривщица, майка му, вишневите клони, любимата, – а много хора слушат думите им и те сякаш подхождат на техния дом, на техните близки, на техните любими. Както когато ти говориш с друго дете и изведнъж разбереш, че и то обича същите неща като теб – същите игри, храни, филми... И го усетиш близко, усетиш го като приятел.

Затова друго стихотворение на Дебелянов се оказва невярно. То започва така: "Ако загина на война, жал никого не ще попари. Изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари". Всъщност много читатели го обичат и го свързват със своите собствени спомени, с най-съкровените си чувства. Впрочем стихотворението не е тъжно, в края му поетът казва, че е "спокоен като песента, навяваща ненужен спомен".
А ние знаем, че не е ненужен. 

Дори насред войната, която ги разделя и която ще струва собствения му живот! И не само в това стихотворение, а и в много други.

Много от стихотворенията му са писани точно на фронта, но те са стихтворения за мира. Като стихотворението за завръщането в бащината къща и за майката.

Или като това стихотворение за дома:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор с белоцветните вишни,
ах, не проблясвайте в моя затвор, 
жалби далечни и спомени лишни...

Димчо Дебелянов е роден в Копривщица, най-малкото от шест деца. После се премества със семейството си в Пловдив, после в София. Когато публикува първите си стихотворения, променя мъничко името си – от "Динчо" на "Димчо". Учи в университет, но не завършва. Участва в две войни – първо в Балканската, чиято цел е да се освободят Тракия и Македония, които след Освобождението на България през 1878 г. са останали под османско владичество. И после в Първата световна война, в която загива.